Живеем в земята на Ботев - Яна Сергеева Радилова

ЖИВЕЕМ В ЗЕМЯТА НА БОТЕВ 

    „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“ Тези силни слова ме впечатляват, когато отварям стара книжка със стихове на Христо Ботев. Не че ги прочитам за първи път – колко пъти съм разгръщала страниците не само на тази, но и на редица други книги и учебници с негови произведения. Колко пъти съм чувала тези мъдри думи да бъдат произнасяни не само от историци и поети, а дори и от най-обикновени българи. Те сякаш винаги съпровождат цялостния образ на Ботев – когато чуем името му, ние се сещаме за портрета му, за славния подвиг на четата му и за гениалния стих, написан в името на Хаджи Димитър. Но колко често се замисляме за значението на думите му и се опитваме да усетим чувството, което поетът е вложил в тях? Като че ли ги подминаваме и ги казваме механично, без да вникваме в смисъла им.

    Да, и с мен е така. Винаги твърдя, че е уникална историческа личност, че притежава смел и борбен дух, а всъщност го казвам като робот, който иска само да покаже, че познава миналото на страната си. Все си мисля, че има хора, които се занимават с опознаването му и не си заслужава да отделям излишно време за това – в крайна сметка кой ще разбере дали наистина се интересувам от него. А заслужава ли си да се преструваме, че сме горди с постъпките му, след като не усещаме тази гордост да напира в гърдите ни? Глупаво е, дори срамно да се наричаш „българин“, ако не съзнаваш, че принадлежиш на смел и достоен народ, и не признаваш онези, които са допринесли за твоя живот! Не мога да вникна в душата на хората, но ми се струва, че страната ни е пълна с “пламенни патриоти”, които изговарят празни слова, без да влагат обич и възхищение.

    Имам чувството, че едва сега преоткривам всичко това. За първи път усещам тръпка, препрочитайки стихотворението на Ботев. Като никой друг път се задълбочавам и се пренасям в миналото, когато поетът е бил в разгара на младостта си и се е хвърлил към безумна цел, преследващ я до края на дните си. Виждам пред себе си лицето му – огнен, яростен поглед и тежка брада. Усещам във вените си пулсиращото му сърце, жадуващо да унищожи враговете, които, обругавайки родината, оскърбяваха и него. Всяка негова частичка сигурно е била изпълнена с обич и омраза!

    Като малка често си представях, че алената му кръв носи любовта към родината, а в черната му брада се съхранява омразата към турците. Сега разбирам, че това не е възможно, но продължавам да се учудвам от факта, че душата му е била изпълнена с толкова противоречиви чувства.

    Връщам се обратно в настоящето и в главата ми се появяват хиляди въпроси. Има ли в днешно време българи, които да са готови да последват примера му, или Ботев е уникален? Съществуват ли още хора, които до болка обичат народа си? Ако страната ни пак попадне в период на страдание и нищета, ще се появят ли неочаквано храбри герои, които без угризения на съвестта ще изоставят спокойствието, за да помогнат на целия народ?

    Всичко е в наши ръце. Ние, младите хора, сме твърде отдалечени от света на Ботев и затова ни е трудно да погледнем на живота през неговия мироглед. Едва ли на днешните българи им липсва смелост и упоритост – всичко е въпрос на възпитание. Родолюбието на поета революционер се е вгнездило в душата му още чрез кърмата, така че фанатичното желание да освободи страната си се е зародило благодарение на майка му. Днес майките нямат време да четат на рожбите си Ботеви стихотворения и да им разказват за жертвата, която той е направил заради бъдещето на сънародниците си, а това наистина е жалко. Защото не можем да очакваме Ботевият последовател да тръгне по заличените следи на четата и да го оставим сам да се бори за нас, а ние страхливо да се крием и когато всичко приключи, да го затрупаме с благодарствени думи!...

    Май твърде много се захласнах – отрупана съм с ангажименти и задачи и нямам никакво време. Но съм доволна, че отделих няколко безценни минути, за да се опитам да преживея това, което той е чувствал цял живот. Може би трябва по-често да отварям книжката и да чета искрените му стихове. Отвреме-навреме трябва не само да градим планове за бъдещето, но и да се връщаме поне век назад в миналото. Може би тогава наистина ще осъзнаем, че сме потомци на доблестен народ и ще правим всичко възможно да осигурим и на нашите внуци светло бъдеще! 
 

    Яна Сергеева Радилова – Първа награда за есе в конкурса „Откровено за Ботев”