И заваляха шапки!

- Как бе, мамо, с къси панталони ? Нали ще е смешно с тогата?
- Споко, бе. И другите са така.Ти какво искаш – да умра от жега?! Айде, че ме чакат. Ще се видим там.
     И хукна надолу по стълбите.
    И аз тръгвам. Ама, я да взема за всеки случай един дълъг панталон. Нищо не се знае.
Минавам през градската градина. Наистина е горещо. На стълбите на училището 12 „в” си правят снимки. Влизам през главния вход на театъра. Дванайсети „а” са строени във фоайето. Веднага им поглеждам краката и  си отдъхвам – глезените на повечето момчета „светят” под тогите.
Залата вече е почти пълна. Познати лица на майки и бащи – нали сме заедно още от детската градина. Сядам до майката на Жужка. Зад мен е майката на Камелия. В детската градина все я слагаха да танцува на тържествата с Елин. Беше една сладка „бухтичка”, а сега е една елегантна млада дама. Ето ги майките на Боби, Мария, Димо…. Всички сме тук.  Дошли са някои от  миналогодишните абитуриенти, от по-малките класове, колеги, приятели…
    Досега не съм ходила на връчване на дипломите. Мисля си, че ще е „суха” церемония за 15- 20 минути. Започва. Директор Няголова въвежда тържествено класовете. Един след друг влизат дванайсети „а”, дванайсети „ б”- ето го и моето „гардже“,  дванайсети „в”. Залата ги посреща с овации. При споменаването на класните г-жа Диана Стефанова, г-жа Елена Иванова и г-жа Станиела Стоянова виковете и ръкоплясканията гръмват. Има защо.
    Няколко думи на водещите и време за спомени от времето, в което децата ни са били част от училищната общност. И трите класа са подбрали моменти от изминалите пет години. В сумрака на залата различавам профилите им, всички са вперили погледи  в екрана. Смеят се  и се побутват на „щурите” снимки от подготвашките шоута, от Хелоуин, от екскурзии, концерти и най- вече на „откраднатите” от час мигове, от серенадите. И от екрана личи колко задружни бяха. Дано си останат такива. ”А „ клас са заснели моменти от серенадата при класната си. Стефанова не им го спести – не са били от най-лесните и кротките. Но, „Всеки ще си намери пътя. Да са живи и здрави!” А пък аз се усещам, че плача.
    Време е за обръщението на директора. Умълчават се. Слушат. Дали за двайсетте дни на „безтегловност” извън училище са осъзнали колко пазени и  обгрижвани  са били тук?
    Кой друг да говори от тяхно име, ако не Тихомир. Казва точно това, което трябва да се каже с премереното чувство за хумор  и с добре овладения си изказ. Беше мило.
    Обръщение от майките. На сцената излиза майката на Динко. В първия момент й завидях. Защо тя? Защо не се сетиха за мене? Но тя им говори  с  почти същите думи, който аз бих  им казала. А  може би и всяка от нас, майките, би  им казала.
    И най-дългоочакваният момент - връчването на дипломите. Госпожа Няголова извиква едно по едно порасналите ни деца. Отмята пискюла на шапката и му връчва свидетелството, че е готов за следващия етап от живота си.
Дали? Дано!

 И заваляха шапки!
 

DSCN8120.jpg DSCN8121.jpg DSCN8143.jpg DSCN8150.jpg DSCN8164.jpg DSCN8175.jpg DSCN8203.jpg DSCN8246.jpg DSCN8250.jpg DSCN8282.jpg DSCN8312.jpg DSCN8314.jpg DSCN8320.jpg 20180622_192258.jpg 20180622_193127.jpg