Приказката на Балкана
Има пътувания, които започват с първата крачка. Други се раждат много по-рано – в любопитството, в копнежа да откриеш непознатото, в желанието да надникнеш отвъд страниците на учебниците.
Нашето започна така.
Още не знаехме, че през следващите дни България ще ни разкрие различните си лица – усмихнато като планински поток, загадъчно като древна пещера, мъдро като стар манастир. Всяко място щеше да добави своя страница към една приказка, в която природата и историята вървят ръка за ръка.
Първата ни среща беше с Крушунските водопади.
Още с първите стъпки прохладата ни обгърна. Ромонът на водата изпълваше въздуха и сякаш ни подканяше да забавим ход. Сред зелената тишина човек открива колко малко е нужно, за да се почувства свободен – шепотът на дърветата, ароматът на влажна земя и вечната песен на водата.
Потоците се спускаха по варовиковите скали, разпиляваха се в сребърни пръски и отново се събираха в прозрачни изумрудени басейни. Слънчевите лъчи се промъкваха през листата, докосваха всяка капка и я превръщаха в малка искра. Природата сякаш беше оставила тук своя картина, рисувана бавно през вековете.
Крушунските водопади са най-голямата травертинова каскада в България. Те са създадени от търпеливата работа на водата сред карстовите скали на местността Маарата край село Крушуна. Самото име „Маара“ означава „пещера“ – напомняне за древния съюз между водата и камъка, които хилядолетия наред изграждат този природен свят.
Докато вървяхме по дървените мостчета над пенливите потоци, времето сякаш забави своя ход. Всеки завой разкриваше нова гледка, а фотоапаратите оставаха безсилни пред усещането, че всеки миг е съхранен и в паметта. Но водата беше само първият разказвач. Скоро пред нас се откри друг свят – свят на камък, тишина и вечност ... Деветашката пещера.
Още с влизането прохладният въздух ни обгърна като невидим воал. След юлската жега това беше като среща с друг свят. Над главите ни се извисяваха огромни каменни сводове, а слънчевите лъчи проникваха през отворите в тавана и се спускаха дълбоко в пещерата. Сякаш небето беше намерило тайна врата към земните недра. Наоколо звучеше необикновен природен оркестър. Капките вода отмерваха своя ритъм, птиците прелитаха под каменните сводове, прилепите се губеха в сенките, а ехото връщаше всеки звук като далечен спомен. За миг имахме чувството, че сме попаднали в свят отпреди човека. Свят, в който природата сама определя своите закони. Неволно си спомнихме за „Джурасик парк“. Толкова древна и необятна изглеждаше тази каменна вселена.
Деветашката пещера е сред най-впечатляващите природни забележителности на България. Създадена преди милиони години от силата на водата, тя пази следи от най-ранните обитатели на нашите земи. Археологическите открития разказват за човешко присъствие още през праисторическата епоха.
Докато гледахме плавните извивки на огромните сводове, мисълта ни отведе към Антони Гауди. Великият архитект е вярвал, че природата е най-съвършеният учител. Тук тази идея оживяваше. Нито една линия не е права. Нито една форма не е случайна. Камъкът е създал хармония, която човешката ръка само може да се опита да достигне. Най-впечатляващи остават седемте огромни отвора в тавана. През тях небето и земята сякаш разговарят. Светлината се спуска като колона и превръща пещерата в естествен храм.
От векове числото седем носи символика на хармония и завършеност. Седем са дните на Сътворението, цветовете на дъгата, нотите в музикалната гама. Под тези небесни прозорци човек първо вдига поглед нагоре, а после неусетно се вглежда навътре в себе си.
Когато излязохме навън, ярката светлина ни посрещна отново. Зад нас остана тайната на пещерата, а пред нас се разкриваше друг хоризонт.
Планината ни зовеше.
Пътят започна да се изкачва нагоре. Завой след завой планината разтваряше своите гънки пред нас. Долините оставаха все по-далеч, въздухът ставаше по-свеж, а хоризонтът се разширяваше с всяка измината височина. След тайнствената тишина на Деветашката пещера ни очакваше среща с място, където земята сякаш докосва небето.
На билото на Стара планина ни посрещна Беклемето. Тук вятърът има свой глас. Той преминава през тревите, раздвижва облаците, гали лицата и разрошва косите. Свободен и непокорен, сякаш напомня, че човекът е гост в този огромен свят.
Името Беклеме идва от турската дума „беклеме“ – стража, място за наблюдение и охрана. Достатъчно е човек да застане тук, за да разбере смисъла на това име. От тази височина Балканът се разгръща като жива карта. Планинските ридове се редуват в далечината, зелените долини се губят под погледа, а небето и земята сякаш се срещат в една обща линия. Планината говори сама – с просторите си, с вятъра, с усещането за безкрайност. Сред тази величествена шир се издига Арката на свободата – паметник, посветен на руските и българските воини, преминали през Троянския проход по време на Освободителната война. Отдалеч тя прилича на каменен страж, застанал на върха, за да пази паметта за героизма и жертвата. Когато застанахме под нейните сводове, пред нас се откри България. Планините се нижеха една след друга. Слънцето рисуваше светли петна по склоновете, а вятърът носеше усещане за простор, което остава дълго след като си тръгнеш. В този миг историята и природата сякаш бяха намерили своето място една до друга.
Напуснахме Беклемето с чувството, че сме били част от нещо по-голямо от един пейзаж. Бяхме стояли там, където паметта, свободата и красотата се срещат под откритото небе.
Балканът остана зад нас, но не изчезна. Той продължи да присъства във всеки поглед към хоризонта.
Пътят започна да се спуска по северните склонове. Скоро край река Осъм се появи Троян – град, сгушен в прегръдката на Стара планина. Тук красотата има друг образ. Тя излиза от човешките ръце.
Троян пази възрожденския си дух. Векове наред майстори са превръщали глината, дървото и тъканите в изкуство. В техните творения остава нещо повече от умение – остава паметта на хората, които са вярвали, че всеки предмет може да носи душа.
Най-разпознаваемият знак на този край е троянската керамика. Всяка стомна, чиния или съд има свой облик. Рисунките, цветовете и формите разказват за традиция, предавана от ръка на ръка.
В Музея на художествените занаяти се докоснахме до този свят. Сред експонатите оживяха старите работилници. Дърворезбите, тъканите, керамичните съдове и инструментите разказваха за майстори, които са влагали в труда си търпение, въображение и любов. Човек разбира, че творчеството надхвърля видимото; то е личният отпечатък на създателя си. Недалеч от Троян, в село Черни Осъм, ни очакваше друга среща – с дивия свят на Централния Балкан.
Природонаучният музей разкри пред нас богатството на планината. Благородният елен, кафявата мечка, дивата коза, орлите и останалите обитатели на Балкана сякаш ни напомниха, че природата е крехко равновесие, което зависи и от нашето отношение към нея. Сред тези експозиции човек не гледа единствено животни. Той вижда един свят, който трябва да бъде пазен.
Денят завърши там, където Балканът снишава гласа си.
Сред вековните дървета и тихия ромон на река Черни Осъм се издига Троянският манастир „Успение Богородично“.
Още с прекрачването на портите шумът на света остана далеч. Настъпи тишина, носеща покой. Времето върви по-бавно.
Основан в началото на XVII век, Троянският манастир векове наред пази вярата, книжовността и духа на българите. Зад неговите каменни стени са останали стъпките на хора, търсили утеха, надежда и сила. Тук е намирал убежище Васил Левски. В тихите килии на манастира е създавал връзки с хората, които са носели в сърцата си мечтата за свободна България. Историята не е застинала в страниците на книгите. Тя живее в старите зидове, в сенките на дърветата, в тихите стъпки на поклонниците, които и днес прекрачват портите. В храма се съхранява чудотворната икона на Света Богородица Троеручица – една от най-почитаните светини у нас. Пред нея хората застават със своите надежди, благодарности и молитви. Някои думи се изричат на глас. Други остават скрити дълбоко в душата. Погледът ни се спря върху стенописите на Захари Зограф. Цветовете оживяват по стените. Ликовете на светците носят смирение, а всеки детайл разказва за ръката на майстора и за времето, в което изкуството е било път към духовното. Когато напуснахме манастира, тишината сякаш тръгна с нас. Има места, които се настаняват тихо в ума и остават завинаги.
На следващата сутрин поехме към Плевен. Още отдалеч се извисяваше Плевенската панорама – каменен пазител на една от най-драматичните страници от Освободителната война. Щом прекрачихме прага ѝ, времето сякаш се върна назад. Огромното платно, бойните сцени, оръдията и личните вещи на участниците в сраженията разказваха за дни на изпитание, смелост и надежда. Историята вече не беше само дата в учебник. Тя имаше лица. Имаше гласове. Имаше човешки съдби. Те събуждат благодарност и напомнят колко висока е цената на свободата.
След срещата с миналото отново потърсихме езика на природата.
Край Луковит ни очакваше Геопарк „Искър – Панега“ – място, където времето е оставило своя подпис върху скалите, водата и земята. Тук природата е работила бавно и търпеливо. Река Златна Панега блестеше в тюркоазени оттенъци. Чистите карстови извори и варовиковите частици във водата създават този необикновен цвят. В някои мигове изглеждаше, че реката е уловила частица от небето и я носи със себе си. Вървяхме по дървените мостчета край спокойното течение. Скали, дървета и вода се редуваха като страници от стара природна книга. Всяка извивка разкриваше нова гледка. А всяка гледка носеше тишина. С това място са свързани и легенди, които превръщат природата в разказ. Една от тях свързва името Панега с Панацея – дъщерята на древногръцкия бог на лечението Асклепий. Хората вярвали, че тези води носят здраве и имат лечебна сила. Но най-обичана остава легендата за овчаря и неговата гега... Разказват, че някога овчар пасял стадото си край Рилските езера. Един ден хвърлил гегата си след заблудена овца. Дървената тояга паднала във водата и изчезнала. В нея били скрити неговите спестени жълтици. Минали години. Съдбата го отвела край Луковит. В една воденица той видял старата си гега.
„Откъде я имате?“ – попитал изненадан.
„Реката я донесе“ – отвърнал воденичарят.
Овчарят разцепил гегата си и от нея се посипали златни монети.
— Златна е тая Панега! — възкликнал той.
Така, според народното предание, реката получила своето име.
И когато слънцето докосне сините ѝ води, човек лесно може да повярва, че някъде там още проблясва онова скрито злато от старата легенда. Трудно ни беше да се разделим с това място. Водата продължаваше своя тих разказ. Дърветата пазеха прохлада. А скалите сякаш съхраняваха всички истории, които времето е оставило върху тях. Тюркоазената вода остана зад нас, но усещането за чудо не ни напускаше. Балканът сякаш само ни подготвяше за следващата си тайна.
Пътят се виеше между белите варовикови скали на Карлуковския пролом, а някъде напред ни очакваше едно място, за което природата сякаш е забравила границата между действителността и приказката.
Така стигнахме до пещера Проходна.
Казват, че преди хиляди години Земята пожелала да има очи, с които да гледа небето. Дълго чакала. Водата капка по капка дълбаела камъка. Вятърът търпеливо изглаждал всяка гънка на скалата. Времето, най-великият майстор, работело без умора. И един ден огромният свод се разтворил. В него останали два съвършени отвора. Толкова еднакви и толкова живи, че хората ги нарекли Божиите очи. Никой не знае дали легендата е истина. Но когато застанеш под тези гигантски каменни зеници, преставаш да търсиш обяснения. Просто гледаш нагоре. И ти се струва, че някой гледа обратно към теб. Слънцето бавно преминава над отвесните скали и изпраща светлината си право през Очите. Лъчите се спускат като два сияйни стълба, а въздухът придобива почти храмова тишина. Тогава разбираш защо толкова хора вярват, че това място е благословено. Но има мигове, когато Божиите очи сякаш променят своя поглед. Щом облаците се сгъстят и дъждът завали, по варовиковите гънки се стичат струи вода. Изглежда така, сякаш камъкът плаче. Старите хора казват, че това са сълзите на планината за човешката болка. А в ясните нощи на пълнолуние луната застава точно в едното око и пещерата се изпълва със сребриста светлина. Всичко наоколо притихва. Само вятърът преминава през огромния каменен свод и заприличва на шепот от друго време. Не е трудно човек да повярва, че тук небето и земята разговарят. Още траките смятали тези места за свещени. Хората идвали да отправят молитви за здраве, плодородие и закрила. Вековете отминавали. Държави се раждали и изчезвали. Но Божиите очи продължавали да бдят, неподвластни на времето.
Не е случайно, че именно тук оживява една от най-силните български истории. Под величествения свод на Проходна са заснети сцени от филма „Време разделно“. Когато застанеш на това място, сякаш още чуваш ехото от стъпките, гласовете и драмата на героите. Камъкът пази памет. Светлината я събужда. А тишината я разказва по-добре от всяка книга.
Напускахме пещерата бавно. Има места, които не се разглеждат, те се преживяват. Проходна е точно такова място. Като древен каменен храм без стени, издигнат не от човешка ръка, а от самата природа. И когато се обърнеш за последен път назад, неизбежно ще срещнеш погледа на Божиите очи. Те остават там. А частица от теб остава при тях.
Оставихме Божиите очи зад гърба си, но усещането, че някой невидим пазител продължава да бди над Балкана, ни съпътстваше още дълго. Пътят отново се заизкачва между зелените склонове. Скалите постепенно отстъпиха място на горите, а суровото величие на Карлуковския пролом неусетно се превърна в меката прегръдка на планината. Балканът сякаш сменяше лицето си. След каменната си сила ни показваше своята нежност.
След мистичния поглед на Божиите очи Балканът сякаш ни прегърна по друг начин. Сред зеленината на неговите склонове, край бистрите води на река Бели Вит, ни посрещна Рибарица. Селото е сгушено между небето и гората, а реката се вие през него като сребърна нишка. Вековните буки разстилат прохлада дори в най-горещите летни дни и създават усещането, че тук природата ревниво пази своя покой.
В Рибарица времето има друг ритъм. То не бърза. Тече заедно с водата, вслушва се в песента на птиците, в шепота на листата и в тихия глас на планината. Неусетно забавяш крачка. Започваш да виждаш отблясъка на слънцето по реката, танца на тревите под вятъра и онези кратки мигове на тишина, които в забързаното ежедневие почти не забелязваме. След суровото величие на скалите Рибарица ни посрещна като топъл дом. Човек неусетно забавя крачка и започва да забелязва малките неща – отблясъка на слънцето по реката, движението на тревите под вятъра, тишината между два звука.
Но Балканът пази и друга памет. Под зелената му красота се крият следи от човешка смелост и жертва.
Недалеч от Рибарица, в местността Костина, се намира Кървавото кладенче – място, свързано с последните мигове на Георги Бенковски, водачът на Априлското въстание. След разгрома на въстанието и предателството на дядо Въльо от село Костина, Бенковски и неговите четници били преследвани от османските потери. На 12 май 1876 година, при опит да преминат река Костина, войводата попада в засада и загива. Народната памет разказва, че водите на близкото кладенче били обагрени от кръвта му. Оттогава мястото носи името Кървавото кладенче.
Стояхме там мълчаливо. Има места, където човек усеща присъствието на миналото в самата земя. В дърветата. В камъка. В тишината. Бенковски остава в българската памет като символ на непокорния дух и вярата, че свободата е висша човешка ценност.
Рибарица ни показа две лица на Балкана – неговата нежна красота и неговата сурова памет.
Планината пази и песента на реките, и стъпките на героите.
След срещата с Балкана пътят ни отведе към Ловеч.
Градът се появи край тихите извивки на река Осъм, сгушен сред зелени хълмове и наситен с история. Тук природата и човешкото дело отдавна живеят заедно. Ловеч посреща с духа на Вароша – стария възрожденски квартал, където времето сякаш е забавило своя ход. По калдъръмените улици се редят бели къщи с дървени чардаци, малки дворове и следи от един свят, в който домът е бил огнище на рода, а занаятът – израз на талант и достойнство. Тук са живели хора с буден ум и смели мечти. През Възраждането българите са гледали към света, търсели са знания и нови възможности, но са пазели своята памет и корен. Те са учили, създавали, строили. От тази среща между традиция и стремеж към развитие се ражда духът на една епоха. Сред най-ярките имена на това време стои Уста Кольо Фичето. За него строителството не е било само умение. То е било изкуство. В неговите творения камъкът, дървото и човешката мисъл се срещат в хармония. А над река Осъм ни очакваше един от символите на Ловеч.
Покритият мост.
Когато прекрачиш под неговия дървен покрив, сякаш преминаваш през врата към миналото. Някога тук е кипял живот. Търговци са подреждали своите стоки, занаятчии са показвали труда си, хора са се срещали и са споделяли новини. Мирисът на дърво, гласовете на търговците и стъпките на минувачите сякаш още живеят между гредите. Днес мостът е по-тих. Но река Осъм продължава да тече под него, а дървените конструкции пазят спомена за времето, когато красотата и практичността са вървели заедно. Всеки детайл разказва. Всеки елемент носи почерка на майстора. Както в българската шевица всеки знак има значение, така и във възрожденските строежи всяка линия говори за хора, които са умеели да създават с ръцете и сърцето си.
Оставихме Ловеч зад себе си. От града на майсторите и възрожденските строители тръгнахме към място, където камъкът мълчи, а тишината говори.
Към Къкринското ханче. Малко крайпътно кътче, скрито сред българския пейзаж. На пръв поглед скромно. Но има места, чиято сила не се измерва с големината им. Те носят тежестта на човешките съдби и паметта на поколенията. Щом прекрачихме прага му, шумът на деня остана някъде далеч. Старите стени пазеха ревниво своите тайни. Дървените греди стояха неподвижно, но сякаш разказваха. За една студена декемврийска сутрин. За един човек, който е вървял през нощта с вяра в сърцето и с мисъл за бъдещето на своя народ. За Апостола.
Тук, край Къкринското ханче, на 27 декември 1872 година, Васил Левски е заловен след разкриването на част от революционната мрежа. Един миг, който променя хода на историята и оставя незаличима следа в българската памет. Застанал сред тези стени, човек трудно вижда само героя от учебниците. Появява се човекът. Със своите тревоги, умора и самота. Човекът, който е знаел, че пътят към свободата е дълъг и тежък, но въпреки това е вървял. Величието на Левски е в избора му да постави общото над личното. Да повярва, че една мечта може да стане дело, когато има хора, готови да я защитят. Думите му остават като завет:
„Ако печеля, печели цял народ. Ако загубя, губя само себе си.“
Те не принадлежат само на миналото. Те продължават да задават въпроси.
Какво означава да носиш отговорност?
Каква е цената на една идея?
Какво остава след човека, когато времето отнесе стъпките му?
Няма отговори. Има тишина
А понякога именно в тишината човек разбира най-важните неща.
Нашето пътуване завършваше.
Но приказката на Балкана оставаше.
Защото България не е само очертание върху картата.
Тя е гласът на водопадите, които пеят своите древни песни.
Тя е дъхът на пещерите, в които времето е оставило следите си.
Тя е вятърът по билото на планината, който докосва лицето и напомня, че човекът е част от нещо по-голямо.
Тя е камъкът на старите мостове.
Дървото на манастирските порти.
Молитвата пред иконата.
Ръцете на майстора, които превръщат глината в изкуство.
Погледът на героя, който избира свободата пред спокойствието.
Пътувахме стотици километри.
Но всъщност преминахме през векове.
Срещнахме природата, която твори бавно и търпеливо.
Срещнахме историята, която пази човешките съдби.
Срещнахме България – земя, която не просто се вижда.
Тя се усеща.
Когато последните гледки останаха зад нас, сякаш Балканът тихо прошепна:
„Пазете това, което видяхте. То е част от вас.“
И може би точно там се крие магията на всяко истинско пътуване.
Някои пътища свършват пред дома.
Други продължават в паметта.
Нашият път продължава.
Защото има срещи, които времето не може да заличи.
Има места, които остават завинаги.
Има приказки, които човек носи цял живот.
Ние ще разказваме приказката на Балкана.
Да видим България заедно
На трети август тръгнахме по маршрута „Предбалкана и Троян“. Знаехме къде ще отидем. Но нямахме представа какво ще остане в паметта ни, когато се върнем. Първата ни спирка, Крушунските водопади, са най-голямата водна бигорна каскада в България, известна със своите тюркоазени води и богата история. Магическият син цвят на водата се дължи на високата концентрация на разтворен травертин. Според едно предание бедният пастир Божан обичал девойка на име Елка. Тя била изключително красива. Хората на бея отвлекли Елка против волята ѝ. От мъка Божан свирел жално с кавала си горе на скалите. Неговите сълзи, според преданието, дали началото на водните струи. През XIII-XIV век районът около изворите бил средище на монаси исихасти. Мястото наистина зарежда с красота и спокойствие. След магията на водата се отправихме към Деветашката пещера – една от най-големите пещери в България. Открита е през 1921 година. Тя е дом на 15 вида прилепи, 12 вида защитени земноводни, 82 вида птици и 34 вида бозайници. В миналото пещерата е била използвана за съхранение на храни от държавния резерв. По-късно е засекретен военен обект. През 2011 година тук се снимат някои от по-мащабните сцени на мултимилионната холивудска продукция „Непобедимите 2“ с участието на Брус Уилис, Джейсън Стейтъм, Силвестър Сталоун, Долф Лундгрен, Джет Ли, Жан-Клод Ван Дам и Чък Норис. За целите на продукцията екипът на филма изгражда реален мост над река Осъм, който впоследствие оставят като „подарък“ на местните жители. В следобедните часове пристигнахме в хотела. Сгушен сред величествената природа на Троянския Балкан, на около 1300 метра надморска височина, в продължение на пет дни „Виа Траяна – Беклемето“ беше мястото, където след пътувания и емоции от видяното можехме да си починем, да споделим преживяното и да се подготвим за следващия ден. Прохладата ни изненада приятно, тишината и спокойствието сякаш ни прегърнаха за добре дошли и неусетно ни освободиха от напрежението, натрупано през годината. Вторият ни ден започна с Арката на свободата (на връх Горалтепе, 1595 м) – масивна бетонна структура, висока 35 м. До нея стигнахме по тесен асфалтов път. Паметникът е посветен на руските освободители и на съветските войски. Усещането да си високо е невероятно. Да си близо до небето, до подвига на героите, да си изпълнен с гордост и преклонение. Музеят на художествените занаяти в Троян ни посрещна топло. Той е единствен по рода си в България, изцяло посветен на традиционните занаяти и изкуства. Силно впечатлени от експонатите в музея, се отправихме към с. Черни Осъм. Природонаучният музей ни изненада с над 700 експоната – препарирани елени, сърни, вълци и птици. Впечатлиха ни диорамите, които показват животните в естествената им среда, както и звуковите ефекти – песни на птици, рев на мечка, виене на вълк. Тук видяхме мечето Живко, припомнихме си неговата история. Дължим създаването на този невероятен музей на местен учител и на негови ученици. Пътуването ни днес имаше още една цел – Троянския манастир „Успение Богородично“. Тук Васил Левски основава през 1871 година първия в страната монашески революционен комитет. Стенописната украса на манастирската църква е дело на Захари Зограф. Но най-ценното в Троянската света обител е чудотворната икона „Пресветая Богородица Троеручица“. Всеки от нас запали свещ, отправи смирено и мълчаливо своята благодарност, своята почит, своята молитва. Върнахме се в хотела някак по-различни. Не говорехме за това как и колко сме се впечатлили и развълнували. Постепенно масите пред хотела събираха заедно все повече момичета и момчета. Разговорите се променяха, игрите от детството се върнаха – криеницата в тъмното измести еднообразието на телефоните. Разликата във възрастта вече не се усещаше. Почти семейство. На следващата сутрин посоката бе гр. Плевен. Плевенската панорама. Нямаше нужда от думи. Нужно бе само съпреживяване на събитията през 1877 година и гордостта, че сме наследници на героите. Днешният маршрут обещаваше още няколко места, които всеки българин трябва да посети. Достатъчно е да бяхте видели усмивките ни по екопътеката „Златна Панега“, за да усетите въздействието ѝ върху всички ни. Най-красивата част е покрай синьо-зелената вода на реката и дървените мостчета, закрепени в скалите. Човек е малък пред силата и красотата на природата. Поредно доказателство за това е величествената пещера „Проходна“. Посрещна ни огромният свод. Вдигнахме поглед нагоре и срещнахме две „съвършени“ очи – прозорци към небето, през които светлината прониква като благословия. Божиите очи. Очакваше ни и Рибарица. Красива като всичко тук. Спряхме до Кървавото кладенче на Бенковски. Отново бяхме притихнали. Мястото, където водите на реката са приели кръвта на Георги Бенковски, ни накара да сведем глави. Да слезем близо до водата. Да си спомним за смелостта на апостолите от Априлското въстание, да се запитаме дали имаме и ние готовност за саможертва. Да потърсим отговор защо предателите са все българи, все християни. Има ли прошка за подобен грях? Има ли спасение за душата на дядо Въльо, предал на поробителите Бенковски, Стефан Далматинеца, отец Кирил и Захари Стоянов? Днес местността е мемориална зона. На път към Нова Загора посетихме Ловеч, за да преминем през най- разпознаваемия символ на града - Покритият мост на Уста Кольо Фичето. Мостът свързва старата част на Ловеч - Вароша с новата част на града. Мостът не разделя Ловеч, а го събира - миналото и настоящето, камъка и водата, историята и настоящето. И това беше поредният ценен урок за всички ни. Никак не е случайно, че в края на нашата програма бе Къкринското ханче. Повод и време отново за размисъл. Мълчаливо влязохме в дворчето, мълчаливо пристъпихме и в стаите на хана, слушайки разказа за последните дни и часове на Апостола преди залавянето му. Потъвахме в тишината. Тишина, която казва най-много и най- важното. В дворчето един до друг са вековният бряст, свидетел на залавянето на Левски през декември 1872 година и паметникът. Паметникът на най- светлия и чист човек в нашата история. Буря и силен вятър разцепили бряста през 1997 година. Укрепен е с метална конструкция, за да бъде запазен като свидетел на залавянето на Левски. За нас и за идващите след нас българи. Живеем в трудно време, превратностите на съвремието често разцепват нашите ценности, идеали, мечти. Паметта ни за героите и обичта към България подобно на металната конструкция в дворчето на Къкринското ханче ни съхраняват и спасяват. И целта на пътуването ни беше тази. Да видим България - чрез красотата на природата, героичните събития, чрез вярата, чрез паметта. Скъпи наши ученици, Ние ви водихме по този маршрут. Но в много моменти вие водехте нас - с въпросите си, с енергията си, със смеха си. Вие ни напомнихте защо професията ни има смисъл.
Пет дни. Много километри. Много снимки. Много смях. Малко умора. И безброй хубави спомени. Какво ще остане след това пътуване? То остава в паметта ни. И не можем да го сложим в куфар. Но в сърцата си можем... Усещането, че бяхме заедно. Наистина.
Благодарим ви за тези пет дни.
Благодарим ви, че видяхме България заедно.
С обич: вашите учители - Красимира Костова, Елена Георгиева, Таня Иванова, Галина Йорданова
Проект № BG05SFPR001-2.004-0001 „Образователни маршрути в България“ финансиран от Програма „Образование“ 2021-2027
Образователен маршрут: Предбалкана и Троян - 3 - 7 август 2026 г.
